Моето семейство се роди с музика

Разказ на Милослава, майка на Филип.

Докато бях бременна, не бях сигурна, че ще имам прекрасно раждане. Но разказите на жените, родили с Таня, които прочетох на нейния сайт, ме убедиха, че мога да го имам. Реших да раждам с дула почти случайно, в деветия месец на бременността. Към Таня ме насочи наша обща позната консултантка по кърмене – Жени. Запознахме се и си допаднахме. Оказа се, че нещата, които дулата знае и прави, не се припокриват нито с работата на болничния персонал, нито с подкрепата, която партньорът би могъл да даде по време на раждането. Мъжът ми беше силно облекчен да знае, че няма да е сам и безпомощен, докато аз стена от болка и ми се случва кой знае какво, а ще може да се вълнува и радва от идването на детето си. Бяхме сигурни, че той ще присъства и участва, но като за първи път не ни беше ясно какво ще може да понесе. Това негово усещане наклони везните да вземем решението да бъдем с дула.

С Таня нямахме много време за подготовка, тъй като се запознахме около 3 седмици преди раждането. За трите ни срещи тя успя да ни опише в подробности как протича едно нормално раждане и каква е нейната роля в него, да ми помогне с плана за раждане за болницата и да ми даде множество съвети за максимално добро протичане на нещата – техники за релаксация, дишане и облекчаване на болката. За щастие аз имам години опит с йога, дихателни и физически практики и работа над връзката тяло-ум-дух, така че се разбрахме от половин дума.
Помогна ми и това, че нямах насадени страхове. Жените в моето семейство винаги говорят спокойно и с радост за своите раждания, нямат история на травматични преживявания, раждали са относително лесно и леко. Ако случаят не беше такъв, може би щяха да са ми нужни повече разговори и настройване. Убедена съм, че най-страшното нещо е самият страх. Страхът от болката увеличава като с лупа самата болка. Знаех, че ще боли, но знаех също, че тялото ми е напълно способно да понесе тази болка и с нейна помощ да роди детето, което чаках отдавна. Въпреки далеч не най-прекрасните здравни предпоставки при мен (три гинекологични операции в предишната година, една изгубена бременност), бях уверена, че мога да се справя, че заедно можем да се справим.

Защото раждането се оказа координирана операция с мнозина участници. Най-големият професионалист в екипа безспорно беше синът ми. Това бебе знаеше отлично как трябва да се роди: какви движения да извършва и в каква посока, кога да натиска, кога да почива… С него държахме връзка през цялото време и той ми причини само толкова болка, колкото беше неизбежно, за да се свърши работата.

Да се върна на подготовката. С Таня си говорихме как понякога бебетата избързват сякаш напук и принуждават бащите да боядисват стаи, вместо да се черпят с приятели, а друг път напротив, изчакват да се изпълнят определени условия, за да се появят на бял свят, независимо, че терминът им е минал. Аз имах силно вътрешно усещане, че ще родя преди термина, дори си бях харесала две дати. Е, случи се точно между тях.

Няколко дни преди това Таня ми се обади да ми каже, че е болна и ако искам, да се свържа с друга дула от организацията. Аз реших, че или ще я изчакам да оздравее, или ще раждам без дула, просто за мен беше твърде късно тепърва да установявам контакт с нов човек, да си разказвам наново историята и да се подготвяме. Изчаках я, Таня оздравя и спазихме първоначалния план.

Имаше няколко неща, които несъзнателно (или съзнателно) отлагах – събирането на багажа за болницата и правенето на баница. Последното е свързано със семейната история, когато аз съм се раждала. Е, събрах багажа и направих баницата на първата дата, която си бях харесала, а през нощта след това бебето тръгна.

Водите ми изтекоха в 4.00 ч. сутринта, не цялото количество, а с всяка контракция изтичаха по малко. Естествено, не можех да продължа да спя, затова оставих бащата да събира сили, а аз влязох в интернет и информирах приятелките си. После им направих почти live feed, на мен ми е професионално изкривяване. Малко след 6 часа сутринта започнахме да засичаме контракциите с приложение на телефона, а като стана по-човешко време, звъннах на Таня. Тя беше готова да тръгне веднага, но контракциите бяха нередовни и нарядко, водите бяха чисти и аз заникъде не бързах. Хапнах си баницата, опитах няколко пози на пода, пуснах си музика, а мъжът ми уреди да не ходи на работа и се зае да снове притеснено из апартамента и да пуши цигари на терасата. Той отговаряше за засичането на контракциите, а аз му казвах: „Цъкни ми една!”, когато започваха. Настроението ми беше като за сватба, премиера или друго важно приятно събитие с дълга подготовка, радостно очакване и променяща живота кулминация.

Когато контракциите се засилиха до повръщане, се изкъпах и звъннах на Таня да идва да помага. Когато влезе, аз бях надула Queen, пеех с пълен глас и танцувах по витата стълба в средата на хола, от време на време се „подпирах силно”, докато премине някоя контракция.

“Oh, baby, can’t do this to me, baby! Just gotta get out, just gotta get right out of here!” доста точно описва ситуацията.

В екшъна си счупих един нокът, а не можех да допусна да си одера бебето с първите ласки, затова го изпилих. Таня много се впечатли и ме снима.

Mila

Тръгнахме за болницата в пиковия час, в петък вечер преди дълъг уикенд, а живеем на другия край на София. Аз с контракции през 5 минути, измисляща нови и нови шеги и смучеща бучки лед от една кутия, Таня до мен на задната седалка с успокояващи реакции, и добре, че беше тя, защото нито на шофьора, нито на мъжа ми отпред им беше до смях. А ако има нещо, което да ме наранява повече от бебе с голяма глава, проправящо си път през най-нежните ми части, това е да не ми оценяват по достойнство остроумията. За да избегне поне малко задръстването и с тайния ужас да не родя в колата му, таксиджията мина през стръмните павирани улички на кв. „Лозенец”. Още сантиметри разкритие бяха спечелени от друсането, но според мен човекът на следващия ден си е потърсил нова работа.

Пристигнахме в болница „Надежда” пет минути преди края на дневната смяна, което обяснява до известна степен киселото настроение на доктор Русинов, който ме прие. Повтарям, петък преди дълъг уикенд, а аз нахлувам с широка усмивка и викове „Раждааам!”, с дула, партньор, план за раждане, две чанти багаж и пет сантиметра разкритие. Не беше много щастлив и комуникативен.

Останалите сантиметри до 9 бяха постигнати с още музика, но вече без танци, или ако артистичното превиване и подпиране в невъобразими пози може да се приеме за експериментален танц – тогава да.

В родилната зала Таня вече сериозно си пое ролята и ми помагаше да дишам и да обработвам болката. Чудесна работа свърши маслото от лавандула – няколко капки на мократа кърпа, с която ми бърса морното чело, и понасях по-леко всичко. След първоначалните процедури и запис на тоновете, акушерката Маринела Клисарска ни остави сами да си правим каквото си искаме. Тук е мястото да кажа колко е хубава залата за активно раждане в болница „Надежда”. Самостоятелна с баня и тоалетна, много удобно легло с променящи се нива, дръжки и подпирачки, шведска стена, топки за сядане, висящ от тавана шал, плейър за музика, дюшечета за лежане на пода, кресло за придружителите и всичко необходимо за медицинския екип. Когато отидох в Деня на отворените врати и ни показаха музикалния плейър с думите: „Можете да си донесете музика, но повярвайте, няма да ви е до това”, аз си пожелах най-голямата ми тревога по време на раждането да бъде каква музика да си пусна. Тя се оказа ключова за преживяването ми и даде уникален облик на раждането на сина ми. Стояхме на загасени лампи, движехме се из залата и си говорехме, а раждането вървеше по пътя си, водено и подпомагано от любимата ми музика.

Гласът на Lhasa е самото олицетворение на жена с родилни болки и аз пях с нея от душа – песни за любов и приключения, съзидание и разрушение, дом и пътища, любов, любов, любов. Разказахме на Таня как сме се запознали с мъжа ми, как сме се влюбили, за едно мое представление, на което го бях поканила, наречено „Кратки чувства”, в него пях тази песен:

Това много ми помогна за болката.

Плейлистата продължи с Dee Dee Bridgewater, нейният дълбок черен глас и африкански ритми са много надъхващи за напъните.

Преходът между контракциите и напъните беше нещото, което ми остана неясно в подготовката за раждането. Акушерското образование на Таня в допълнение с уменията й на дула дойдоха точно на място, за да ме насочи какво да правя в този момент. Не е много интуитивно тогава и определено има нужда опитен човек да диша с теб и да ти казва какво да правиш. Неусетно разкритието ми беше стигнало 9 см, а аз започнах да обмислям някакво обезболяване. Биха ми бусколизин, от който болката не намаля, но помогна на проблемната тъкан на маточната шийка да преодолее последното разтягане. Когато започнаха напъните, в залата се появи целият екип акушерки и лекари, а нещата навлязоха в дирижиран темп като при изстрелването на космически модул. Светнаха лампи, музиката спря, но аз си затворих очите, за да продължа да работя насаме с „бебето ми, бебетомиБЕБЕТОМИИИ”, което като абсолютен професионалист продължаваше да си проправя път към света. В този момент обаче стана ясно, че съм се престарала с танците – бях твърде изморена, за да напъвам до край. Таня ме беше подготвила за дирижираните напъни, помагаше ми да дишам и да не фокусирам напрежението в главата и лицето си, а там, където трябва. И действаше с лавандуловата кърпа, която ме държеше в съзнание. След кратко обсъждане с д-р Генадиева се съгласих да ми срежат перинеума, за да излезе по-лесно бебето, за чиято коса всички възклицаваха при прорязването. След като се роди и изплака, го сложиха върху гърдите ми, а аз бях в такъв шок, че се наложи Таня да ми напомни да го гушна.

Баща му до последния момент не беше решил дали иска да пререже лично пъпната връв, но когато моментът дойде и тя спря да пулсира, заяви, че не е Бойко Борисов, много благодаря, и остави тази работа на професионалистите.

Бебето не беше нито лилаво, нито смачкано, а много красиво и будно, само малко омазано. Тъкмо бях започнала да си го разглеждам, когато го взеха за преглед и манипулации (в същата зала, на една ръка разстояние), а ние се заехме с плацентата. Тъй като тя не беше много хубава, взехме решение да ми направят абразио с пълна упойка, която да ползват и за шевовете.

Преди да ме хване упойката, викнах на мъжа ми: „Стой с бебето, гушкай го, не го оставяй само, гушкай го!” След като се събудих, видях, че двамата седят гушнати в креслото, обърнато с гръб към мен и екипа, и си говорят. Таня ги беше снимала и докато се свестявах, ми показа снимките и клипчето на телефона си. Този първи час на сина ми в прегръдките на татко му е безценен и няма начин да не е положил основата за силна връзка между тях за цял живот.

Отново бяхме сами в залата и ползвахме момента за първи опит за кърмене. За съжаление бях проспала най-активния първи час на сина ми. Казаха ми, че е търсил да суче от баща си – първи житейски урок. Докато стигне до мен, беше преминал адреналинът от раждането и вече му се спеше. Все пак се погушкахме, опитахме и на двете гърди да засуче за малко, а Таня ми показа техниките за поставяне и захапване, които прилагах след това в двата дни престой в болницата.

Таня и мъжът ми останаха с мен до превеждането в отделението, където в 2 ч. след полунощ, изкъпани и уморени, си легнахме – аз и моят син. Незаменимите ни помощници в голямото приключение ни пожелаха лека нощ и си отидоха и те по леглата.

Не всичко от плана за раждане беше изпълнено, но всяко решение за промяна взимах аз, след обяснение защо е по-добре да се направи едно или друго от екипа. Шевовете на перинеотомията вече са зараснали безследно, не знам как щях да съм със спонтанни разкъсвания, при положение, че главата на бебето не беше ни най-малко деформирана, т.е. е била доста твърда. Ако бях настояла само за локална упойка за шевовете, щях да съм будна в първия час на бебето, но нямаше да издържа болката от абразиото, а не ми се поемаше риск да го отлагам с тази притеснителна плацента. Това бяха двете точки, по които планът се промени в движение, но не се почувствах притисната от екипа, просто обстоятелствата бяха такива и действахме според тях, заедно и отговорно.

В деня след изписването ни от болницата Таня дойде у нас да види как върви кърменето и да даде насоки. Наложи се да изнесе лекция на двете баби на сина ми, защото са минали почти 30 години, откакто те са гледали деца, и знанията им са поостарели, а желанието им да помагат със съвети е по-свежо от всякога.

Semeistvo

Написах всичко това с една ръка, докато безгрижно кърмя Филип и си спомням за прекрасното приключение, което беше неговото раждане. А плачещо бебе успешно се успокоява от вибриращите мантри на тибетските монаси:

В “Апартаментът” по БНТ

Да си дула означава…

Да си дула означава и да балансираш. Да помниш, че не си там като водач, а като помощник на раждащата жена. Ролята ти е да бъдеш до нея, да я подкрепяш и заедно с това, да не пречиш на медицинския екип.

Да работиш с жената така, че да не й налагаш своите възгледи за раждането, а да извървиш заедно с нея собствения й път и да й помогнеш да изпълни личните си цели. Радостта и удовлетворението в очите на жените са безценни тогава.